{можем да бъдем щастливи тук и сега, заради самите себе си}

Животът е твърде кратък, за да губим време в това да бъдем някой друг, но не и себе си; и нима има значение какво мислят другите за нас, ако можем да бъдем щастливи тук и сега, заради самите себе си...

<J.R.>

Стив Джобс: История за смъртта

Откъс от речта, която Стив Джобс произнася през юни 2005-та по време на церемонията по дипломирането на випуск '05 на Станфордския университет.

Част III

Когато бях на 17, прочетох една мисъл, която гласеше следното:
„Ако живеете всеки свой ден сякаш е последен в живота ви – един ден със сигурност ще се окажете прави!“
Тази мисъл ме впечатли силно и от тогава вече 33 години всяка сутрин се поглеждам в огледалото и се питам: „Ако днес беше последният ден от живота ми, щях ли да направя това, което се каня да направя сега?“. И когато няколко дни подред отговорът е „Не“, знам че трябва да променя нещо. Да помня, че скоро няма да сме между живите е най-важното средство, което ми помага да взема големите решения в живота си. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, целия страх от неудобство или провал – тези неща просто се строполяват пред лицето на смъртта и остава единствено истински важното. Да помниш, че си смъртен е най-добрият начин, който аз знам, за да се избегне капана на представата, че има какво да загубиш. Вече си гол. Няма причина да не следваш сърцето си.

Преди около година диагностицираха рак в тялото ми. В 7.30 ч. сутринта ми направиха скенер, на който ясно личеше тумора в панкреаса ми. Аз дори не знаех какво е панкреас. Лекарят ми каза, че почти със сигурност този тумор е от неизлечимия тип и че ми остават от 3 до 6 месеца живот. Моите доктори ме посъветва да си отида вкъщи и приведа нещата си в ред, което на техен език означава „приготви се да умреш“. Това означава да се опиташ само за няколко месеца да кажеш на децата си всичко онова, което си мислел да им кажеш в следващите 10 години. Означава също и да се увериш, че си подредил нещата си – така, че да улесниш семейството си максимално. Означава и да си вземеш сбогом.

Живях с тази диагноза онзи ден. По-късно същата вечер ми направиха биопсия. Вкараха ендоскоп в гърлото ми, през стомаха, чак до вътрешностите ми, боцнаха с една игла панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Аз съм бил под упойка, но жена ми, която присъстваше, ми разказа, че когато погледнали клетките под микроскоп лекарите се разплакали. Оказало се, че това е много рядка форма на рак на панкреаса, която е лечима чрез операция. Бях опериран и за щастие сега съм добре. Тогава бях най-близо до смъртта и се надявам това да остане така поне за няколко десетилетия напред. Тъй като съм го преживял, сега мога да ви говоря за това с малко по-голяма увереност, отколкото когато смъртта беше само полезна, но абстрактна концепция. Никой не иска да умира. Дори хората, които искат да отидат в рая не искат да умират, за да стигнат там. В крайна сметка, смъртта е ще е краят на всички ни. Никой не я е избегнал. И така трябва да е, защото Смъртта е може би най-добро изобретение на Живота. Тя е агентът на промяната. Тя прочиства старото, за да даде път на новото.

Точно сега – вие сте новото, но някой ден, не много далеч, вие също ще остареете и ще бъдете отстранени от пътя. Съжалявам, че драматизирам, но това е истината. Времето ви е ограничено, затова не го губете, за да живеете живота на другите. Не влизайте в капана на догмата да живеете според мисленето на другите. Не позволявайте чуждите мнения да заглушат вашия собствен вътрешен глас. И най-важното: имайте кураж и следвайте сърцето си и своята интуиция. Те някак си вече знаят какви всъщност искате да станете. Всичко друго е маловажно.

Когато бях млад излизаше списание, наречено „Каталог на Земята“, което беше една от библиите за моето поколение. Беше създадено от Стюърт Бранд, недалеч от тук, в Менло Парк. И той му вдъхна живот по своя поетичен начин. Това беше в края на 60-те, когато все още нямаше компютри и печатно публикуване. Тогава всичко се правеше с пишеща машина, ножица и Полароиден фотоапарат. Беше нещо като Гугъл в хартиен вариант, 35 години преди появяването на самия Гугъл. Беше идеалистично и пълно с полезни съвети и страхотни идеи. Стюърт и неговият екип успяха да издадат няколко броя на „Каталог на Земята“ и когато времето му отмина, те подготвиха своя последен брой. Беше в средата на 70-те и аз бях на вашата възраст. На задната корица имаше фотография на провинциален път в ранно утро, такъв, по който можете да се движите на автостоп ако се осмелите да бъдете авантюристи. Под фотография беше написано:
„Останете си гладни. Останете си глупави!“.

Това беше тяхното прощално послание. „Останете си гладни. Останете си глупави!“ И аз винаги съм си пожелавал същото. И сега, когато вие се дипломирате, за да започнете живота си отначало, аз ви пожелавам същото. „Останете си гладни. Останете си глупави!“

Стив Джобс: Свързването на точките

Откъс от речта, която Стив Джобс произнася през юни 2005-та по време на церемонията по дипломирането на випуск '05 на Станфордския университет.

Част II

Прекъснах следването си в колежа Рийд след първите 6 месеца, но след това останах с прекъснати права още 18 месеца преди окончателно да напусна. Защо прекъснах? Така е било решено още преди да се родя. Биологичната ми майка е била млада, неомъжена студентка и тя решила да ме остави за осиновяване. Тя много искала да бъда осиновен от хора с висше образование и всичко било уредено, така че след раждането мои родители да станат един адвокат и неговата съпруга. Само че, когато съм се родил те решили в последния момент, че искат момиче. И така „следващите“ бъдещи моите родители, които били в списъка на чакащите получили позвъняване посред нощ с въпроса: „Имаме едно непредвидено бебе, което е момче – искате ли го?“. Те отговорили: „Разбира се“. Биологичната ми майка след това разбрала, че майка ми никога не е ходила в колеж, а баща ми изобщо не е завършил гимназия. Тя отказала да подпише финалните документи за осиновяване. Отстъпила чак след няколко месеца, когато родителите ми обещали, че аз ще отида в колеж. Така започнал моят живот.

След 17 години аз наистина отидох в колеж. Но наивно избрах колеж, който беше скъп почти колкото Станфорд и всичките спестявания на моите родители бяха похарчени за таксата ми за образование. След шест месеца не виждах смисъл в това образование. Нямах никаква представа какво искам да направя с живота си и колежът също не ми помагаше да намеря отговора на този въпрос. И в този момент аз осъзнах, че съм похарчил парите спестявани от родителите ми през целия им живот. Затова реших да прекъсна и се надявах, че нещата ще се подредят добре от само-себе си. По онова време изпитвах ужасен страх, но поглеждайки назад, това беше едно от най-правилните ми решения. В момента, в който прекъснах вече можех да не посещавам задължителните дисциплини, които не ми бяха интересни и да се запиша в други курсове, които ми бяха интересни. Не всичко беше приятно. Нямах стая в общежитието, така че спях на пода в стаите на приятелите ми. Връщах бутилки от Coca Cola за 5 цента и с тези пари си купувах храна. И изминавах по 11 км. всяка неделна вечер до другия край на града, за да получа едно добро ядене на седмица в храма на Харе Кришна.

Беше чудесно! И голяма част от това, с което се сблъсках благодарение на своето любопитство и интуиция, по-късно се оказа безценно. Нека ви дам един пример. По онова време Рийд Колидж предлагаше може би най-добрият в цялата страна курс по калиграфия. В цялото студентско градче всеки плакат, всеки етикет, всяка табела бяха написани на ръка с прекрасни букви. Понеже се водех прекъснал и не трябваше да посещавам задължителните лекции, реших да се запиша в курса по калиграфия и да се науча да правя това. Така разбрах какво са серифни и несерифни шрифтове. Изучих разликата между разстоянието в различните буквени комбинации и всичко онова, което прави един красив надпис – възхитителен. Всичко това беше красиво, историческо, артистично и фино по начин, който беше недостъпен за науката. И аз бях запленен от тази красота.

Нищо от това не изглеждаше да има практическо приложение в живота ми. Но след десет години, когато създавахме първият компютър Макинтош, всичко си дойде на мястото. И вградихме всичко това в дизайна на Мак. Това беше първият компютър с красива типография. Ако не се бях записал в онзи курс в колежа, Мак никога нямаше да притежава множество различни, красиви и пропорционални шрифтове. И тъй като Уиндоус просто копира Мак, много е вероятно да го няма и в никой друг персонален компютър. Ако не бях прекъснал, никога нямаше да се запиша в този курс и персоналните компютри може би нямаше да имат сегашната си чудесна типография. Разбира се, беше невъзможно да се свържат точките докато бях в колежа. Но десет години по-късно и гледайки назад всичко изглежда много ясно.

Пак ще повторя: Не можете да свържете точките гледайки напред в бъдещето. Можете да ги свържете само, гледайки назад във времето. Затова трябва да вярвате, че точките някак си ще се свържат в бъдещето ви. Трябва да вярвате в нещо – вашата воля, съдба, живот, карма, каквото и да е. Защото вярата, че нещата ще се подредят с времето ви дава увереността да следвате сърцето си, дори когато това ви извежда извън добре-утъпкания път – и това ще направи цялата разлика в живота ви.

Добрите момичета

TimeLine: Добрите момичета:

Не съм от добрите момичета, които плачат
и предизвикват умиление с роса по клепачите.
Не съм от добрите, а от тези, които не се оплакват
и сами умеят да се справят със проблемите.
Не съм от добрите момичета, които умеят
да изслушват комплексите и претенциите на всеки,
а съм от тези, които без много да мислят
вървят по свои, невървени от добрите, пътеки.
Не съм от добрите момичета, които прощават
и си мислят, че на всеки се случва да греши,
а съм от тези, които много трудно забравят
и са готови да си го върнат за всички злини.
Не разбирам тези момичета и тяхната доброта,
родени със задачата да пренасищат света
със своята толкова семпла и добра простота...

Autor: Joana Raich

Първият салон Stephаn Prestige на Балканите отвори врати в София

·        Luxury Photo collection Prestige by Stephan отбеляза старта на амбициозния проект и представи модните тенденции за сезона в прическите и маникюра.

 

София, 9 октомври 2012  - Stephan, водеща френска марка за обучение на фризьори, представи официално първия си салон от по-висок клас у нас - Stephan Prestige, част от успешния модел на марката за развитие на центрове за красота в цял свят.

Първият и единственият на Балканите салон Stephan Prestige е позициониран в най-елитната част на столицата- кв.Лозенец, ул.Милин Камък 13 и се простира на две нива с обща площ от 400 квадратни метра. Локацията символично подчертава стремежа на марката да работи винаги в центъра на градския живот и да влага своето въображение и артистичност във вдъхновяващи визии и качество на европейско ниво.  Салон Stephan Prestige изявява своята модерна претенция чрез естетски подбрано вътрешен интериор, подчинено на концепцията за лукс, елегантност и съвършени форми.

 

Екипът на салона се състои от над 15 човека, сред които са и 6 фризьора, специално подготвени във фризьорската академия на марката за работа по уникалния метод Stephan. Те са част от артистичния екип на Stephan в България и работят за множество фотосесии, тв продукции, коафьорски шоута.

Основна част от екипа са и петимата маникюристи, преминали обучение в nail школата на Gelish и притежаващи редица награди, включително и международни признания.

Първият салон Stephan Prestige

На разположение на клиентите от 9 до 21 часа всеки ден са собствени паркоместа, обширна welcome зона с рецепция и места за изчакване, бар за напитки, шест фризьорски места, сепариран кът за боя, обособена Kerastase кабина с цветотерапия за луксозни ритуали, зона за маникюр с 4 работни места,  част за педикюр и  кабини за козметика.

В салонът е създаден и специален спот за грим,  в който с клиентите ще работят популярни български гримьори. Паралелно с това е налична и специална ритейл зона, където всеки може да закупи продукти за грижа за косата след напълно безплатна и професионална консултация.

Салонът работи с пълната гама от професионални продукти за коса на L’Oreal Professionnel и най-луксозната грижа за косата – Kerastase, а маникюрът е поверен на лидера в областта – Gelish.

 

Фотоколекция „Luxury Photo collection Prestige by Stephan”.  Тенденции Есен/Зима 2012

Откриването на новия салон бе съпътствано от фотоколекция „ Luxury Photo collection Prestige by Stephan”, която маркира водещите тенденции за есен/зима 2012 под формата на цялостна модна визия. Колекцията подчертава линията на подстригване и актуалните цветове  в контекста на модния тренд за сезона. Тя представя 3 актуални прически - делова, екстравагандна и вечерна, подчинени на идеята за гредски шик спрямо тенденциите в косите и маникюра този сезон.

Актуални този сезон според Stephan са късите към средни дължини на косата, малко под раменете, с небрежно естествено излъчване. При късата визия се залага на по-равна дължина на косата като краищата са силно маркирани. Дължината е на нивото на ухото като е подчертана изчистената линия на подстригване. Акцентът и за есенния сезон остава бретонът - на нивото или под веждите. Цветовете за Есен 2012 са топли, медени с леки златисти или шоколадови нотки. Русият цвят е винаги на мода, но с по-чувствено излъчване.

Топ тенденцията в маникюра тази есен е в тон за идеята за лукс и елегантност като акцентира върху класическите тъмни цветове – метал, графитено, бургундово, наситено синьо. Ноктите са разкошни, къси, квадратни със заоблени краища или бадемообразни.

Почитателките на светлите пастелни цветове могат изберат между нежно кремавото, пясъчно или златисто. Подобен маникюр е идеален за офиса.

Декорациите и арт маникюра също са особено актуални този сезон- сложни рисунки, елементи, метални нюанси или контрастен френски маникюр - изборът е ваш.

 

Марката Stephan
Марката имат 35 годишна история - първият салон Stephan e отворен в Мюре, близо до Тулуза, в далечната 1975 година. Днес Stephan има школи за обучение на няколко континента. Над 70 салона в цял свят също носят името на един от фризьорските гении на Франция Стефан Сьонес. Няколкостотин курсисти годишно правят първите си стъпки във фризьорството само в двете водещи академии на Stephan - в Тулуза и София. Компанията е базирана в Тулуза, Франция и има представителен офис за Централна и Източна Европа в София, България.  В България Stephan отвори своята академия през 2007 година и оттогава предлага у нас цялостното си портфолио от световно известни курсове за обучение на фризьори.

Методът Stephan
Методът Стефан е създаден от един от гениите на френското коафьорство Стефан Сьонес като основен принцип, от който фризьора се ръководи при подстригване на клиентите. Методът е базиран изцяло на професионална логика, която може да бъде практикувана от всеки един фризьор. Познавайки базите и основите на метода може да се реализира всяко желание на клиента, придружено с професионалното виждане на фризьора, прецизно водейки се от индивидуалността и типа коса (текстура, натура, растеж).

Модели: Аглая Василева, Наталия Георгиева, Ралица Василева

Коса: екип фризьори на салон Stephan Prestige за Stephan

Нокти: Камелия Милошева и екип маникюристи за салон Stephan Prestige

Грим: Оксана Николова, школа за грим „Qqolori make-up artist school”

FB/Salon Stephan Prestige 

Източник:  New Approach PR Agency

TimeLine: Можеш ли да пазиш тайна

TimeLine: Можеш ли да пазиш тайна:

Любопитно: Според изследователи от университета „Туфтс” пазенето на тайна се отразява не само на умственото здраве, но и на физическото състояние на човека. Експертите са установили, че хората, които пазят дълбока тайна на някой друг, по-трудно се справят с някои от ежедневните си задачи - като миенето на съдовете или грижата за домашния любимец. Всички тези лични задължения за тях са по-трудни и изискват повече енергия и усилия.
Изследователите от „Туфтс” твърдят, че колкото по-голямо бреме е тайната, толкова повече мисъл обзема тя. Повече възприятие и действие са повлияни от нея по начин, сходен на това човек да носи физически товар. Подобно на физическите товари, тайните тежат на хората и вземат от енергията им, а това влияе на здравето.
Интересен извод на изследването е още, че участвалите жени спокойно са заявили, че пазят тайната максимум 32 минути, след което я издават. Всяка десета участничка е признала, че „просто не може да пази тайна”.

Парадоксът на нашето време

От Боб Муурхед  

Парадоксът на нашето време е, че имаме по-високи сгради, но по-ниска търпимост, по-широки магистрали, но по-тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Научихме се как да преживяваме, но не и как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и повърхностните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".
Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги.
Не забравяйте кажете блага дума на този, който ви гледа с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас
Не забравяйте горещо да прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.
Не забравяйте да казвате „обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето
Не забравяйте да държите ръцете си и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.
Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.
Защото животът не се измерва с това колко пъти сме си поели дъх, а с моментите, които са ни карали да затаим дъх!

За мен. За теб. За живота. За нас.

 Писмо от Габриел Гарсия Маркес

Салвадор Дали. 

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, щях докрай да уползотворя това време.
Може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.
Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.
Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина.
Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха.
Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!
Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.
Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната.
Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...
Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.
Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.
На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват!
На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети.
На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата.
Научих толкова неща от вас, хората...
Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон.
Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.
Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.
Толкова много неща научих от вас, но те реално няма да ми послужат много, защото за съжаление ще съм напуснал този свят.
Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш
Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти.
Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново.
Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.
Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.
Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание
Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.
Никой няма да се сети за скритите ти мисли.
Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб!

Мечо Пух: Четвъртък

Една есенна утрин, когато вятърът беше отвял през нощта всичките листа от дърветата и сега се опитваше да отвее и клоните им, Пух и Прасчо седяха на Местенцето за Мислене и се чудеха какво да правят.
- Това, което мисля - каза Пух, - е: мисля да отидем в Къта на Пух да видим Йори, защото може би вятърът е отвял къщата му и може би той ще пожелае да му я построим отново.
- Аз пък мисля - каза Прасчо, - мисля да отидем да видим Кристофър Робин, само че той сега няма да е у дома си. Значи не можем да го видим.
- Хайде да отидем да видим всички - каза Пух. - Защото, когато си ходил няколко мили по вятъра и влезеш неочаквано в някой дом и ти кажат: "Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка", и ти си дошъл - това аз наричам Приятелски Ден.
Прасчо мислеше, че трябва да имат Причина, за да обходят всички, например Търсене на Малчо или Организиране на Експедиция. Ако Пух може да измисли нещо...
Пух можа:
- Ще отидем, защото е Четвъртък - каза той, - и ще пожелаем на всеки Много Щастлив Четвъртък. Хайде, Прасчо.

Алън Милн

We Love Advertising...

TimeLine: ADs:
"Реклама - най-интересната и най-трудната форма на съвременната литература..."

Freedom

Автор:Joana Raich                                                                

Не можеш да ме спреш да съм свободна.
Аз цялата съм свобода!
Родена, за да бъда непокорна -
не очаквай да робувам на правила!
Не можеш да ме спреш да съм такава,
каквато сама си избера -
открита, добра и лоша, или пък лукава,
но винаги аз и винаги свободна!
Не можеш да ме спреш...  

Пътищата на пожеланото

Click Here: Пътищата на пожеланото - TimeLine

Харесва ми възможността да пожелаваме и правото да вярваме, че пожелаванията се сбъдват...

Политически карнавал

by Joana Raich - TimeLine

Няма карнавал без карнавално слово!

Връщайки се години, години назад... с помощта на написаното от М. Бахтин за каранавализма (в "Проблеми на поетиката на Достоевски",1976), съвсем спокойно бихме могли да отъждествим съвременното битие на политическата ни площадка като Карнавал. Или като "тотална карнавлизация" на съществуването, както преди време се изказа в едно свое есе Умберто Еко.
И така, ако основните изисквания за случването на Карнавала (според думите на М.Б.) са наличието на: 1. свободен фамилиарен контакт между хората; 2. модус за взаимоотношения на човек с човека, освободени от йерархичните отношения; 3. ексцентричност; 4. карнавално равенство; 5. увенчаване на шута и развенчаване на карнавалния крал; 6. образа на площада като място за осъществяване на карнавалния живо; 7. карнавалния смях и пародията, то тези категории са напълно адекватни и при всеки опит за анализ на родната ни политическа сцена и политическите ни лидери, министри, специалисти и пр... Разбира се, вече „пречупени” през демократичния, постмодерен почерк на българското битие в 21-я век.
Да вземем изискването за свободен фамилиарен контакт между хората и това за взаимоотношенията на човек с човека, освободени от йерархичните отношения. Имаме ги! Даже понякога са ни в повече! Тривиално е да давам пример точно с Премиера ни, но няма как да го пропусна при положение, че той е "един от най-дълбоките извори" на вдъхновение... Освободен в общуването си винаги и по всяко време, изказът му е перманентно простонароден, ясен и... категоричен. И само понякога яснотата на този му светъл крайно фамилиарен изказ бива потъмнявана от неправилни глаголни форми, допотопни наречия и диалектизми "Made in Банкя". Но простено да му е - той, Бойко, не е учил, а и едва ли вижда смисъл да си губи времето с такива простосмъртни неща като правоговор, протокол и етикет...
Ако решим да изброяваме примерите за наличието на ексцентричност, текстът ще стане прекалено и, в някакъв смисъл, дори излишно дълъг... Но да речем - достатъчно ексцентрично е желанието на Алексей да се включи в предизборна кампания тогава, когато прокуратурата ни родна иска да го обвини в какво ли не и още по-ексцентрично е, че това му желание според българските ни закони няма причина да не бъде изразено. Не по-малко ексцентричен е и фактът, че преобладаващите разисквания по парламентарните ни кулоари са свързани с това кой на кого кога и защо е бил/била и още ли е или вече не е любовник/любовница на другия, третия, петия и т.н... И ако всеобщите мнения са, че странностите не допадат на публиката и ексцентризмът в политиката не се толерира, то в българска среда това се оказва невярно. Няма нищо по-интересно от това по медиите да се разискват предимно и най-вече сексуалната ориентираност на политиците ни, любовните им триъгълници (които понякога достигат до шестоъгълници) и др. подобни "интересни" и много "важни" новини. Но, като се замисля, даже нямам право и да ги виня - как иначе, с какво, кажете, да си пълнят емисиите, страниците и порталите, при положение, че политическата преса над свободата на словото е много по-смазваща от времето преди '89 г. Ексцентрично само по себе си е и желанието на хора като Миглена Ангелова например да се опитва да влезе в политиката... За една жена, "искрено и лично" настроена към света, това е не-подходящо място, а и едва ли има избор на много свободни (и достатъчно освободени) кандидат-съпрузи...
Продължаваме с карнавалното равенство. Няколко примера: Бойко:Цецо:Росен:Маргото или Гошо:Серго, или Волен:Митко и т.н., и т.н. Отново спокойно можем да говорим за тотална карнавализация и дори за тотален мармалад между позициите. Да речем, постигнатото карнавално равенство между Волен и Митко е някак обосновано. Класическата ситуация доведен баща и заварен син в един момент от битово-личната просто се пренася на политическата сцена. Невръстният пубер има пререкания със строгия баща и оттам - скандали и конфликти в семейното огнище на Атака... Във връзката Гошо - Серго тепърва предстоят да се изясняват позициите. До скоро и двамата си имаха по столче и по кабинетче, та спазваха добрия тон на протоколната етикеция, ама нейсе - сега ще си играя на "казанчето ври" (детска игра от времето на соца), докато единият от тях не се намести на единствения възможен им към днешна дата стол в останалото им от време оно кабинетче. А дотогава - отново пълно карнавално равенство. Другият пример даже не ми се и коментира. Факт е обаче, че към Роската - Държавен глава, уж - всички от останалите участници във веригата се държат като към невръстно хлапе и всеки му обяснява, учи и подучва как да се държи, какво да говори, кога е време за вечеря и за лягане.
По отношение на модула увенчаване на шута и развенчаване на карнавалния крал, то имаме щастието всеки божи ден да бъдем свидетели на подобни ритуали. Колко министри сменихме и заменихме само за последната половин година, даже не ми се и брои. А спомням си, една от големите привилегии на настоящия кабинет уж беше, че все най-добрите избират. Те и предишните така говореха, факт. Както и по-предишните и така, в един безкраен кръговрат - увенчаване, развенчаване, пак увенчаване и пак развенчаване... Ама все на най-добрите!
Предпоследната категория - образа на площада като място за осъществяване на карнавалния живот - в българска среда се е превърнала в солиден сбор от циркови площадки, по които родните ни политици си развяват... идеите. Парламента - площадка за грозни скандали (предимно от лично, а не от държавно естество) и заплахи от типа на "Ще ти дърпам ушите аз на тебе!". Президентството - детска площадка, в пясъчника на която "децата" си играят с кофички от празни приказки и алюзорни фигурки за светлото ни битие. Министерствата - строителни площадки без контрол нито по сигурността, нито по качеството. Кабинета ни - събирателна от много и разнообразни площадки за лична изява на лидера...
Колкото до наличието на карнавалния смях и пародията - щастливци сме, че не се оплакваме и от подобни липси. Смях и пародия - винаги и по всяко време! Благодаря ви, мили политици, защото без вашето карнавалано слово, за къде сме?!
И ето ти го Карнавалът в най-бляскавата му визия! Конкретно чувствен, във формата на самия живот преживяван и разиграван обредно-зрелищен карнавал! За чужденците - на тях не им пука, за нас - добре познат и наблюдаван години, години наред... Положително разбира се е, няма как да отречем, че сме привилегировани да имаме винаги най-добрите места в ложите. И така - на родната ни политическа сцена - Карнавал!, а ние - винаги само зрители...