Постой - ми каза тя. - Мини отпред,
ей тукинка седни, на тротоара.
Да ти врачувам малко за късмет?
Пари не искам, дай една цигара!
И може би защото ей така,
или че беше циганка и стара,
приседнах кротко, дадох й ръка
и огънче й дадох, и цигара.
А вътре в мене беше като лед.
Светът ми - изкривен и начумерен.
Късмет ли, боже мой! Какъв късмет -
денят горчеше, като въглен черен!
Мълчах. И чаках. И не чувах глас.
Но сякаш че една звезда по пладне
засука златни нишки между нас...
И някак си поисках да пропадна
в очите й - изгубена земя,
където прегрешилите са в бяло...
Докосваха ме - чужда и сама,
горчилото на тоя свят събрала...
И всеки от сърцето ми отпи
по глътка кръв от минали любови...
И пиеха, додето се стопи
стаената в сърцето ми отрова...
Не вярваш ли? И аз не вярвах, брат...
Но се надявам още да врачува
и в този озверял без обич свят
горчивото в душите да лекува...
Автор: Ники Комедвенска
Няма коментари:
Публикуване на коментар