закърмена, по изгрев, от гърдите ми.
Целунал с непокорството си вятъра,
попиваш бездиханен във следите ми...
Рисувах те. Откъслечно знамение,
нашепващо в съзнанието, минало...
Завърнал се, след вещерско гонение,
притихваш със минутите застинали.
Зазиждах те във себе си... неистово,
безпаметно изронвайки стените ти...
И сблъсък разрушителен, безмилостно
със прах засипа тихото в очите ми...
Проучвах те опипом. Със крилете си,
прекършени от пясъчните орбити...
Задгробно пропълзели до нозете ми,
сказанията стихват, обездвижени...
Посявах те... В молитвено зачатие,
на древни руни, сплетени в предание.
Белязвах те с дамгосващо проклятие,
зачернило безследното стенание...
Предрекох те. Сънувайки болезнено,
плътта ми част от твоята, разсечена...
Изгубена в пространството, безименна
номадно, на разколи съм обречена...
Автор:
Деси Инджева
Няма коментари:
Публикуване на коментар