- Хей, здравей! Ти ли си? Но защо стоиш на прага? Заповядай, влез!
Разтварям широко вратата и той се промушва ловко край мен. Влиза с бавна и наперена стъпка в дневната и се разполага свойски на любимото си място на дивана. А аз го зяпам с невярващ поглед.
- Хе, все пак намина да ме видиш, а? Толкова време, откакто си тръгна… Хайде, разказвай: къде беше, при кого живя? Изглеждаш много добре! – започвам да се суетя нервно аз, леко притеснена от насмешката в очите му. - Ето, заповядай, любимата ти възглавничка. Настани се удобно! И изобщо, тук нищо не е променено, все същото е, както го знаеш. И аз все така си живея, сама. Чаках те да се върнеш… Но защо мълчиш? Кажи нещо, моля те! Как я караш, добре ли си? А може би си гладен? Ето, сега ще ти сипя нещо да хапнеш…
Хуквам към кухнята, защото ме хваща яд на подмазваческите нотки в гласа ми. „Абе, я се стегни! Какво си седнала да му угаждаш? Все пак, той те изостави, а не ти него, нали? Вземи се в ръце, жено, не се разкисвай! Дръж се като дама, да му се не види! И не му позволявай да разбие отново сърцето ти!“
Връщам се обратно с пълна табла и го сварвам да гледа с немигащ поглед любимото си телевизионно предаване. „Е, това беше!“ - изпъшквам си наум. „Отново загубих битката за вниманието му, както винаги.“
Въздъхвам тежко и побутвам чинията към него.
- Яж, яж… Нали обичаш печено пиле? Кой знае с какви полуфабрикати са те хранили досега – не мога да сдържа ревнивата нотка в гласа си.
А в интерес на истината той изглежда добре, даже много добре. Чист, спретнат, охранен и обгрижен. Че как иначе? С бликащия му на талази чар и с тази негова дива красота, сигурно са се сбили коя да го приюти, горкия ми бездомник… Докато се е наслаждавал на чуждите ласки, аз тук го оплаквах, че може да му се е случило най-лошото… Глупачка! Стопроцентова идиотка!
И ето го сега – седи срещу мен и подбира деликатно късчетата месо, без да отделя поглед от телевизора.
Личи си, че не е гладен, а хапва просто така, да не ме обиди. А аз отново се оказвам в ролята на обслужващия персонал на Негово Височество. Събирам кураж и протягам нерешително ръка, за да го погаля. Той изсумтява недоволно, но не се отдръпва. Понася благосклонно плахата ми ласка. Даже лекичко измърква. Хм. Виж ти… Може би не всичко е свършено? Може би е решил да ми даде втори шанс? Дали?
Докато се любувам на изящния му профил, сърцето ми започва да бие толкова учестено, че чак пулсира в ушите ми. Ставам да си налея чаша вино, за да удавя тъпите пеперуди, разкъсващи стомаха ми. Господи, колко го обичам!
- Искаш ли? – предлагам му с леко треперещ глас. Той ме поглежда с възмущение и изфучава презрително. Няколкото бързи глътки ми дават кураж да продължа. – Знам, знам мнението ти за алкохола, моля те, спести ми го. И ти знаеш много добре, че никога не пия повече от чашка, нали? Стига си ме гледал, сякаш съм най-пропадналият алкохолик на земята! По-добре ми кажи какво мислиш да правиш сега? Оставаш ли тук, при мен? Завинаги? Или пак ще хукнеш да мърсуваш нейде навън? Кажи, де! Аз трябва да знам!
Замисля се. После ме поглежда обидено с онзи особен, втренчен поглед, с който сякаш достига до най-тъмните кътчета на душата ми. Боже, бих дала половината си живот, за да разбера какво си мисли сега!
А той просто се протяга, прозява се отегчено и бавно се надига от дивана. С ловък скок се мята на перваза на прозореца и грациозно промушва навън изящното си тяло. Зад стъклото се мярва за миг пухкавата му опашка, сякаш за да ми помаха насмешливо за сбогом.
От: www.bg-damma.com
