Поезия, когато тя цъфти
уханна и разкошна като роза -
и твоето сърце от страст пламти.
Поезия, когато тя танцува
и пъстрата й рокля шумоли,
когато е щастлива и целува,
кога се смее и се весели.
Поезия, когато вънка май е
и тя ти шепне влюбено слова,
каквито тя едничка само знае,
отпуснала на твойта гръд глава.
А проза е, когато те уплита
в досадни грижи, в дребни хитрини,
когато е намръщена, сърдита
и прави мрачни всички твои дни.
Когато ти мърмори недоволно,
че късно се прибираш вечерта,
когато и детенцето е болно,
когато си отива младостта…
Да, прозата е друга, друга, друга!
Не я познава нейният любим!
Тя пада се изцяло на съпруга,
като вериги, гнет непоносим!
Несправедлив е жребият ни, братко!
Не искам аз да гледам примирен
как граби друг поезията сладка
и предоставя прозата на мен!
Давид Овадия
Няма коментари:
Публикуване на коментар